Томас Бернхард е един от най-скандалните съвременни автори на Австрия. Литературните

Томас Бернхард е един от най-скандалните модерни създатели на Австрия. Литературните критици го назовават “екзистенциален смешник ”, “зловещ оракул ”, “алпийски Бекет ” и даже “пророк на безсмислието ”. Учил музика, работил като публицист, а по-късно и като публицист, неговият жанр е безусловно различим, поради провокативния му взор към света, комбиниран с мрачни, гротескови пристрастености, саркастично духовитост и доста рядко – с насладата от живота. В неговите романи екзистенциалното бива подложено на необикновен тип увеличаване, на фрапантно нарастване, с цел да се избегне привидната му съвестност и да бъде разкрита изключително комичната му трагичност, която всички усещаме, само че се преструваме, че не виждаме.

(1931 ~ 1989)

Ние доста елементарно и бързо привикваме да ненавиждаме и да проклинаме, без да питаме дали нашите омрази и нашите проклятия към момента имат даже най-малкото съображение с хода на времето.

Обикновено изпитваме ненавист единствено когато и тъй като не сме прави.

Изкуственият свят е породил изкуствения човек, и назад, изкуственият човек изкуствения свят, индивидът на изкуствеността света на изкуствеността и назад. Вече нищо не е естествено, нищо, безусловно нищо. Ние обаче продължаваме да имаме вяра, че всичко е естествено, а това е илюзия. Всичко е изкуствено, всичко е неестественост. Вече няма нищо естествено, няма нищо естествено. Ние към момента считаме, че съзерцаваме природа, само че в действителност към този момент от дълго време съзерцаваме единствено неестественост. В резултат всичко е така безредно. Тъй подправено. Тъй нещастно. Тъй смъртоносно конфузно.

Мислещият човек непрекъснато се намира в едно гигантско сиропиталище, в което всички хора му потвърждават, че той няма родители.

Какво поражда у хората, които се фотографират, желанието да се стараят постоянно да наподобяват щастливи на фотографията, която ги демонстрира, или най-малко да не наподобяват толкоз нещастни, колкото са? Всеки желае да бъде запечатан като благополучен човек, в никакъв случай като трагичен, постоянно като един напълно подправен, в никакъв случай подобен, какъвто в реалност е, а точно, най-нещастен от всички.

Всички непрестанно желаят да бъдат запечатани като красиви и щастливи, до момента в който в действителност са грозни и нещастни. Те търсят избавление вътре във фотографията, те предумишлено се смаляват и наместват в тази снимка, показваща напълно подправения им облик на щастливи и красиви или най-малко на по-малко грозни и нещастни, в сравнение с са. Те изискват от фотографията своя мечтан и съвършен облик и не се стопират пред нищо, даже пред чудовищното преиначаване, с цел да запечатат този мечтан и този съвършен облик върху фотографията. Те въобще не виждат какъв брой ужасно и какъв брой извънредно се компрометират във всеки случай.

Красивият човек на фотографията във всеки случай е най-грозният, най-щастливият на нея във всеки случай е най-нещастният. Фотографиите, които са си създали, те окачват по стените в своите жилища като някакъв хубав и благополучен свят, който в реалност е най-грозният, най-нещастният и най-лъжовният. Цял живот те се взират в своите красиви и щастливи фотоси по стените и изпитват задоволство от това, до момента в който в действителност от това те би трябвало да изпитват единствено гадност. Ала те не мислят и таман това ги защищава от ужасното просветление, че са грозни, нещастни и лъжовни. Те стигат даже до там, че карат посетителите на своите жилища, които добре ги познават, добре познават домакините си като грозни, нещастни и безпросветни хора, да преглеждат тези фотоси, на които имат вяра, че са изобразени като щастливи и красиви хора, те въобще не се срамят да демонстрират тези фотоси в това число и на тези, които добре ги познават, а на тези фотоси, несъмнено, ще ги опознаят в допълнение като лъжци и като напълно лъжовни и неспасяеми хора.

Живеем в два свята, в същинския, който е печален и подъл и в последна сметка гибелен, и във фотографирания, който е напълно измамлив, само че за по-голямата част от човечеството е най-желаният и идеалният. Ако на индивида през днешния ден му лишават фотографията, в случай че я отлепят от стените му и я унищожат един път вечно, малко или повече ще му лишават всичко. Оттук разумно следва, че през днешния ден човечеството не е привързано към нищо друго, не се е вкопчило в нищо друго и в последна сметка не е подвластно от нищо друго толкоз, колкото от фотографията. Фотографията е неговото избавление.

Винаги всичко е било единствено почти, единствено съвсем, останалото е нелепост. Когато мислим и не стопираме да мислим, което назоваваме философстване, ние в последна сметка стигаме до извода, че сме мислили неправилно. Всички до момента са мислили неправилно, без значение от имената, които са носили, без значение от писанията, които са написали, но въпреки всичко са се отказали не по лично предпочитание, не по своя воля, а по волята на природата, заради болест, полуда, гибел най-после. Не са желали да спрат, макар лишенията, макар ужасността, макар чудовищността на инат на всички правила и предизвестия. Те всички обаче са стигали до неправилни заключения и в края на краищата до нищо, без значение какво е това нищо, за което ние в действителност знаем, че е нищо, но в това време знаем още и че не може да съществува, то проваля всичко, до него свършва всичко и доближава края си най-после.

Трябва да сме признателни за всяка безсънна нощ в живота си, тъй като тя във всички случаи ни придвижва метафизичен напред.

Когато се държим единствено край хора с величествен темперамент, ние за най-кратко време опустяваме, тъй че, таман противоположното, ние би трябвало да поддържаме връзка с така наречените безхарактерни хора, с цел да можем да издържим, с цел да не залинеем духовно. Тъкмо хората с така наречения добър темперамент с течение на времето последователно ни опустошават и убиват, най-много от тяхната компания би трябвало да се пазим.

Всички знаем, че погребалното изкуство, изключително на село, е най-великото актьорско изкуство, което можем да си представим, на погребения даже най-обикновените хора развиват вълнуващ артистизъм, който нормално може да бъде оценен доста по-високо, в сравнение с артистизмът в нашите театри, където съвсем постоянно господства чистата дилетанщина.

Ние разгласяваме мъртвите за светци, с цел да се подсигурим против тях и да ни оставят на мира.

Погребението е просто една драма, която са ти наложили и чието заглавие да отдадем последна респект всъщност единствено те отблъсква, тъй като е лицемерно. Но всяка драма е лицемерна. Този тип драма обаче е най-лицемерната. Едно такова заравяне е най-великолепната драма, която човек може да измисли. Нито един драматург, нито един Шекспир даже, не е съумял да напише сходна превъзходна драма, спрямо нея цялата международна драматургия е смехотворна.

Всяко такова траурно шествие е гротеска. Всяко такова траурно шествие е дебелоочие. Всяко такова точещо се траурно шествие е не просто оскърбително, то е чудовищна безсъдържателност.

Когато стоим край прясно изкопан гроб, ние сме задачите изтъкани от изменничество.

Ако бяхме лишени от изкуството на преувеличението, ние щяхме да сме наказани на един ужасяващо отегчителен живот, на едно съществуване, което въобще не си коства да бъде съществувано. За да обясниш нещо разбираемо, ти просто си задължен да преувеличиш, само преувеличението онагледява, а когато към този момент си на възраст, заплахата, че ще те вземат за глупец, към този момент въобще не те интересува.

Изкуството на преувеличението е изкуство на превъзмогването, превъзмогване на съществованието, както аз го разбирам. Чрез преувеличението, а в последна сметка посредством изкуството на преувеличението, аз сполучвам да понеса съществованието, това е единственото изискване за неговата опция.

Колкото повече одъртявам, толкоз повече диря леговище в своето изкуство на преувеличението. Великите в превъзмогването на битието постоянно са били велики и в изкуството на преувеличението и без значение от това какви хора са били и какво тъкмо са сътворили, те в последна сметка са го постигнали единствено и само с помощта на своето изкуство на преувеличението.

Художник, който не преувеличава, е неприятен художник, музикант, който не преувеличава, е неприятен музикант, както и публицист, който не преувеличава, е неприятен публицист, от време на време обаче същинското изкуство на преувеличението се състои таман в това да преумалиш всичко, в тези случаи споделяме, че въпросният преувеличава преумалението и това пресилено преумаление в действителност е неговото изкуство на преувеличението.

Тайната на великите творби на изкуството е преувеличението, това е и тайната на великото философстване, въобще изкуството на преувеличението е тайната на духа, само че бързо изоставих тази без подозрение неуместна мисъл, която обаче при едно по-внимателно взиране без подозрение щеше наложително да се окаже само вярната.

Наблюдението и съзерцанието, когато следеният и съзерцаваният не знае, че го следят и съзерцават, е едно от най-големите удоволствия.

Винаги е смехотворно, когато булката споделя да, но още по-смехотворно е, когато младоженецът споделя да. Как можем да одобряваме на съществено това булчинско да, откакто добре знаем, че е двуличие, същото двуличие като другото да на младоженеца, това на два пъти произнесено от немай-къде да, с което в действителност се скрепява само идното десетилетно страдалчество, мислех си. Брачното да скрепява брачното робство. Нищо друго. А хората не мечтаят за нищо по-силно, в сравнение с таман за това, да си кажат да, да се откажат от себе си, да се самоунищожат.

Трябва да си разгадаем мисленето, да посмеем макар заплахата скоро да се провалим, просто тъй като не ни е допустимо да подредим мислите си, само че тъй като когато мислим, ние постоянно имаме мислено всички съществуващи, всички вероятни мисли, ние постоянно се проваляме, схваща се; всъщност ние постоянно се проваляме, но и другите, да се споделят както желаят, да бъдат най-великите духове в случай че желаят, в избран миг се провалят, системите им рухват, както потвърждават творбите им, от които ние се възхищаваме, тъй като таман те са стигнали най-далеч в неуспехите.

Да мислиш, това значи да се проваляш. Да действаш значи да се проваляш. Разбира се, ние действаме не с цел да се проваляме, както и мислим не с цел да се проваляме.

Всеки приказва за друг човек, въпреки и да разказва същия. Колкото хора, толкоз и описания на една и съща персона, всяко в своята си посока, всяко от своята си позиция, тоест толкоз и разнообразни възгледи за един и същи човек.

Понякога се усещаме изцяло годни за някоя духовна работа, само че след това въпреки всичко още веднъж и още веднъж се стъписваме, тъй като добре знаем, че вероятно няма да издържим, че тогава, когато вероятно ще сме много напреднали, може ненадейно да се провалим и да изгубим всичко, да изгубим цялото време, което сме използвали, т.е. и прахосали, както в този момент ще стане безпощадно ясно, а в подмяна да установим, че сме се бламирали по колосален метод, в случай че не пред целия свят, то най-малко пред себе си.

Към едно сходно проваляне ние надалеч не се стремим с всички сили, така че се колебаем и когато вътрешното възприятие ни споделя, че можем да се захванем с тази духовна работа, ние отново я отлагаме, както бихме отлагали един колосален бламаж, един колосален самобламаж. От другите ние пожелаваме да правят своите каузи най-малкото добре, а на процедура да ги реализират извънредно добре, само че сами не сътворяваме даже най-дребния, даже най-смехотворния писмен артикул на духа, по този начин си е, от другите ние пожелаваме голямото и невъзможното, само че сами даже не реализираме най-дребното.

На това ужасяващо оскърбление от личния си неуспех ние не желаеме да се подлагаме, заради което непрекъснато отлагаме своята концепция за един писмен артикул на духа с всички вероятни средства, с всички вероятни оправдания, с всички вероятни подлости, които ни правят работа. Страхът ненадейно ни е парализирал. От друга страна обаче ние от самото начало държим тази духовна работа в главата си и желаеме непременно да я изпълним. Имаме желание да я изпълним, споделяме си и тръгваме напред-назад с този израз имаме желание, дни наред, седмици наред, месеци наред, години наред, от време на време и десетилетия наред, само че така и не стопираме, с цел да сложим началото.

Имаме едно гигантско желание, споделяме си, а от време на време, тъй като сме прекомерно суетни, с цел да го премълчим, споделяме това и на другите, до момента в който в действителност качествата ни стигат само за нещо напълно смехотворно. Пиша гигантско произведение, споделям си и в това време това ме плаши, а в мига на уплахата аз към този момент съм се провалил, изпаднал съм в безспорна неспособност даже да стартира. Проглушаваме ушите на света с желанието си да напишем нещо гигантско и неповторимо, като въобще не се боим от сходни изказвания, в това време обаче вечерта си лягаме с наведена глава и пием сънотворно вместо да се захванем с гигантското и неповторимото.

Такива сме, мислим се за способни на всичко, даже на най-великото и грандиозното, а след това дори не съумяваме да вземем перото и да напишем най-малко една дума от оповестения великански и неповторим труд. Всички страдаме от грандомания, единствено с цел да не ни принудят да плащаме за своята безконечна пошлост.

Хората напират да се срещнат с писателя, който обичат или почитат, само че и с писателя, който ненавиждат, а по този метод напълно унищожават творчеството му. Най-добрият метод да се освободиш от нечие писателско творчество, което по някакъв метод не ти дава мира, без значение дали заради това, че го цениш високо, или че го мразиш, е да се запознаеш с неговия основател. Просто отиваме при основателя на едно литературно произведение и към този момент сме се отървали от него. Като цяло писателите са най-противните хора на света.

Изследвали ли сме нещо до най-малкия подробност, то изгубва за нас полезността си. Следователно би трябвало да се предпазваме от това въобще да изследваме нещо до най-малкия подробност. Само че ние не можем иначе с изключение на да изследваме всичко до най-малкия подробност, това е нашето злощастие, по този начин разрушаваме всичко и унищожаваме всичко, надали не към този момент сме унищожили всичко.

Изследвали сме толкоз дълго един ред от Гьоте, че към този момент не ни наподобява по този начин прелестен, както първоначално, и последователно изгубва своята полезност за нас, а това, което първоначално ни е изглеждало като най-прекрасния стих въобще, най-после е към този момент обикновено отчаяние. Накрая сме разочаровани от всичко, което сме изследвали до най-малкия подробност. Накрая към този момент не изпитваме никакво наслаждение от изкуството, както и от живота, и това е напълно естествено, тъй като с времето сме изгубили наивността, а с нея и нелепостта. Но вместо това си завоюваме единствено злощастие.

Не съм сигурен дали бе вярно да се спася, евентуално щеше да е по-добре, в случай че не бях се избавил, а се бях самоубил. Но разкарването по отношение на погребението не ми остави никакво време, с цел да се самоубия. Ако не се самоубием незабавно, няма да се самоубием по-късно, това е ужасното. Ние имаме желанието, също като нашия най-любим човек, да бъдем мъртви, само че не се самоубиваме, мислим за това, само че не го вършим.

В началото се боях от живота, след това го намразих.

През целия си живот съм се възхищавал на самоубийците. Винаги съм считал, че са по-добри от мен във всяко отношение.

HORA MORTIS
Бог също чува моята молитва
на сутринта в царевичното поле
където вятърът
събира децата на следобеда
и отминалото
почиват изтощените си мозъци
на стената.
Бог ме чува
в мрака на дъжда
и по този път
от горчива трева и блестящи камъни
през черепите на нощта
които се разпадат в сънищата ми
от боязън.
Бог ме чува
във всеки ъгъл на света.

Източник: Томас Бернхард: „ Изличаване. Едно раздробяване “, „ Моите награди “,„ Старите майстори. Комедия “, изд. Атлантис - КЛ
Снимки: Austria-Forum, Bookthrift